Чуждо творчество

Тук пускайте части от книги, които са ви развълнували.

Снейп повдигна пръчката си и я насочи право към Дамбълдор.
- Авада Кедавра!
Струя от зелена светлина се изстреля от края на пръчката на Снейп и удари Дамбълдор направо в гърдите. Писък от ужас ехтеше в главата на Хари. Ням и обездвижен, той бе принуден да гледа как тялото на Дамбълдор се изстрелва във въздуха. За част от секундата то увисна като закачено под блестящия череп, после падна бавно надолу като голяма парцалена кукла отвъд назъбените стени и се изгуби от поглед.
___________________________________________________________________________________
Хари чу как Хагрид изплака от шок и болка, но не спря. Той бавно вървеше, докато стигна мястото където лежеше Дъмбълдор и коленичи до него. Знаеше, че няма надежда, от момента в който, Тяло-замразяващото проклятие на Дъмбълдор се вдигна от него. Знаеше, че това може да се случи само, ако този който го беше направил, е мъртъв. Все пак не беше готов да го види тук, с разперени ръце, пречупен. Най-великият магьосник, който Хари някога беше, или щеше да срещне.
Очите на Дъмбълдор бяха затворени. Но от странният ъгъл, под който бяха ръцете и краката му, изглеждаше като заспал. Хари се протегна и нагласи очилата с форма на полумесец върху кривия нос и с ръкава си изтри петно кръв от ъгъла на устата му. След това погледна към мъдрото, старо лице и се опита да асимилира необятната и непоносима истина: Дъмбълдор никога повече нямаше да му заговори, никога повече нямаше да му помогне ...
_________________________________________________________________________________________
Хари легна на леглото, облягайки се на стената. Той и не изпитваше никакво любопитство относно самоличносттат на този Р.А.Б. Даже се съмняваше, че когато и да било ще се заинтересува от това. Докато лежеше, той усети, че всичко беше потънало в тишина, Фокус не пееше повече. И той разбра, даже без да се замисля от къде го знае, че феникса остави Хогуордс, също както Дъмбълдор остави училището, остави света,...остави Хари.
______________________________________________________________________________________
За миг по лицето на Волдемор се изписаха стъписване и недоумение, после бързо
изчезнаха.
— Но какво значение има това? — попита той тихо. — И да си прав, Потър, за теб и
мен сега това няма никакво значение. Фениксовата пръчка вече не е у теб, дуелираме се
само с уменията си… а след като те убия, ще се заема с Драко Малфой…
— Закъсня — отсече Хари. — Пропусна шанса си. Изпреварих те. Още преди
няколко седмици победих Драко. Взех му пръчката. — Той размърда пръчката от глог и
усети как всички в залата се вторачват в нея. — И така, всичко се свежда до това, нали? —
прошепна Хари. — Знае ли пръчката в ръката ти, че последният й господар е бил
обезоръжен със заклинание? Защото ако знае… Аз съм истинският господар на Бъзовата
пръчка.
По омагьосаното небе горе внезапно плисна златисто-червено сияние: над перваза
на най-близкия прозорец се беше показало малко от ослепителното слънце. Светлината
падна едновременно върху двамата и лицето на Волдемор изведнъж се превърна в
размазано огнено петно. Хари чу как високият глас изпищя точно когато и той извика към
небесата най-съкровената си надежда, насочил пръчката на Драко.
— _Авада Кедавра!_
— _Експелиармус!_
Екна тътен като топовен гърмеж, а златистите пламъци, избухнали между тях,
точно в средата на кръга, по който обикаляха, отбелязаха точката, където двете проклятия
се бяха сблъскали. Хари видя как зелената струя откъм Волдемор се удря в заклинанието
му, видя как Бъзовата пръчка излита високо и потъмнява на фона на изгрева, а после се
завърта към омагьосания таван като главата на Наджини, завърта се във въздуха към
господаря, когото нямаше да убие и когото щеше да направи свой пълноправен
собственик.
С безпогрешните си умения на търсач Хари улови със свободната си ръка
пръчката, а Волдемор залитна с разперени ръце назад и вертикалните зеници на
яркочервените му очи се извъртяха нагоре. Том Риддъл се строполи на пода прозаично и
безвъзвратно: с омаломощено сгърчено тяло, с празни бледи ръце, с безизразно
застинало змийско лице. Волдемор беше мъртъв, убит от собственото си проклятие, което
беше рикоширало, а Хари стоеше с две пръчки в ръцете и гледаше надолу към обвивката
на своя враг.
Един трепетен миг тишина, стъписване, сякаш увиснало във въздуха: после около
Хари настана страшна врява и въздухът беше разцепен от писъци, радостни възгласи и
рев. Яростното ново слънце заслепяваше прозорците, когато всички се завтекоха към
Хари: първи стигнаха Рон и Хърмаяни и именно техните ръце го прегърнаха, техните
неразбираеми викове го заглушиха. Сетне се появиха и Джини, Невил и Луна, после всички
от семейство Уизли и Хагрид, Кингзли и Макгонъгол, Флитуик и Спраут, а Хари не чуваше и
думица от онова, което му крещяха, нито разбираше чии ръце са се вкопчили и го теглят,
за да го прегърнат: около него се притискаха стотици, решени да докоснат Момчето-което-
оживя, защото всичко най-после беше свършило…
Слънцето изгряваше неотклонно над „Хогуортс“ и Голямата зала сияеше от живот и
светлина. Хари беше неразделна част от бликналата радост, примесена с печал, със скръб
и тържество. Всички искаха той да е там, с тях: техният предводител и символ, техният
спасител и водач, и явно на никого не му хрумваше, че не е спал и копнее да остане само с
неколцина от тях. Трябваше да поговори с онези, които бяха изгубили близки, да стисне
ръцете им, да понесе сълзите им, да приеме благодарността им, да чуе новините, които с
пукването на зората прииждаха от всички краища: за поразените с проклятието Империус,
които идват на себе си, за смъртожадни, които бягат или са били заловени, за невинните в
Азкабан, които в този миг са пуснати на свобода, и че за временен министър на магията е
назначен Кингзли Шакълболт…
Вдигнаха тялото на Волдемор и го преместиха в съседно помещение, по-далеч от
телата на Фред, Тонкс, Лупин, Колин Крийви и още петдесет души, загинали в битката
срещу него. Макгонъгол беше върнала по местата им масите, но никой не седеше според
разделението по домове: всички се бяха сместили заедно.

Да умреш е като да прекосиш света, както приятелите прекосяват морета, а
пак живеят един в друг. Понеже насъщното в тях трябва да присъства, да обича и да
пребъдва във всичко, що е вездесъщо. В тази божествена преграда те се виждат лице в
лице и разговорът им е лек, както и чист. Такава е утехата на приятелите — може да
се казва, че умират, ала приятелството и компанията им са винаги до теб в онзи
върховен смисъл, защото са нетленни.
Уилям Пен, „Други плодове на самотата“