Индекс
Първа глава
Бе горещ летен ден. Майка ми( или поне я смятах за такава) се провикна от долу, че закъснявам. Бързо станах и взех раницата. Не подозирах, че днес бе един необикновен ден. Слязох за закуска. Имаше кифлички с какао. Много ги обичах , така че за кратко време изчезнаха в корема ми. Майка ми се усмихна на моя апетит( нещо рядко при мен) и каза, че е време да тръгвам. Скочих от масата и се запътих към спирката на автобуса. Скоро училищния автобус се зададе и аз се качих. Седнах на най - жадната седалка. Пред мен седяха Антъни Бланшард и Вероника Марс - хората, които най - много мразех. Прелистих програмата и видях, че имаме география, мразех този час и дори не подозирах, че никога вече няма да го изучавам. Скоро автобуса спря и децата започнаха да слизат. Влязохме в училище. Точно до мивката видях Антъни и Вероника. Исках да ги подмина, но те не ме оставиха да се измъкна. Точно когато минавах покрай Бланшард, той ме спъна и всички се разсмяха. Това бе капката, която преля чашата. Нещо в мен се надигна. Станах и забих поглед в Антъни. Той залитна и падна на мокрия под. Всички се учудиха и започнаха да ме гледат странно. Изведнъж по мегафона извикаха моето име. Знаех за какво ме викат. Щяха да ме накажат, те никога не пропускаха тази възможност. Не ми пукаше, бях си отмъстил. Дори не се попитах как стана това, а се запътих към кабинета на директора под любопитните погледи на всички. Влязох в кабинета и видях там не само директора, а и майка ми заедно с един непознат човек.
- Седни, Дан! - каза директорът.
Учудих се. Той никога не ме наричаше с малкото ми име. Какво ли се бе случило? Седнах и зачаках. Майка ми се изправи и дойде до мен.
- Дан, момчето ми трябва да знаеш нещо - каза тя. - Ти си необикновен. Ти си магьосник. Но не това е най - важното. Има още нещо. Ние с Майк, човекът които винаги си смятал за баща, не сме ти истинските родители.
Стоях изумен. Исках да кажа много неща, но само едно излезе от устата ми:
- А, какво е станало с тях.
- Момчето ми трябва да знаеш, че и твоите родители бяха магьосници, добри магьосници. Но имаше един много лош. Казваше се Волдемор. Твоите родители се борели с него. Но той бил по-силен. Една вечер се промъкнал в къщата им и ги... убил ги. Този човек тук е най-близкия приятел на родителите ти , а също така и твои кръстник. Името му е Едуард Потър.
Без да осъзнавам какво правя станах и прегърнах кръстника си. Сълзи се стичаха по очите ми. Хората, които са ме отгледали не ми бяха родители. Истинските ми родители бяха загинали. Една единствена мисъл ме утешаваше. Аз бях магьосник. Не вярвах и затова попитах.
- А, откъде да знам, че има истински магьосници. Докажете ми.
Едуард стана и извади магическата си пръчка. Замахна с нея и каза някакви думи, които не разбрах. От върха на пръчката се появиха цял орляк птичета. Още едно замахване и те изчезнаха.
- Сега вярваш ли? - попита Едуард.
Кимнах. Той ме хвана за ръка и ме потупа по рамото.
- Дан, ти си истински магьосник. Ако искаш да учиш в училище за вълшебство и магия може да дойдеш с мен аз ще ти помагам. Ако не искаш можеш да останеш при хората, които са те отгледали ще те разбера.
- Искам да тръгна с теб - каза твърдо аз.
- Добре. Прибери се и си приготви багажа. Ще дойда да те взема утре.
Тръгнах към къщи. Много мисли ми се въртяха из главата. Прибрах се и се качих в моята стая. Започнах да приготвям куфарите си. Легнах на леглото и неусетно заспах.
Бе горещ летен ден. Майка ми( или поне я смятах за такава) се провикна от долу, че закъснявам. Бързо станах и взех раницата. Не подозирах, че днес бе един необикновен ден. Слязох за закуска. Имаше кифлички с какао. Много ги обичах , така че за кратко време изчезнаха в корема ми. Майка ми се усмихна на моя апетит( нещо рядко при мен) и каза, че е време да тръгвам. Скочих от масата и се запътих към спирката на автобуса. Скоро училищния автобус се зададе и аз се качих. Седнах на най - жадната седалка. Пред мен седяха Антъни Бланшард и Вероника Марс - хората, които най - много мразех. Прелистих програмата и видях, че имаме география, мразех този час и дори не подозирах, че никога вече няма да го изучавам. Скоро автобуса спря и децата започнаха да слизат. Влязохме в училище. Точно до мивката видях Антъни и Вероника. Исках да ги подмина, но те не ме оставиха да се измъкна. Точно когато минавах покрай Бланшард, той ме спъна и всички се разсмяха. Това бе капката, която преля чашата. Нещо в мен се надигна. Станах и забих поглед в Антъни. Той залитна и падна на мокрия под. Всички се учудиха и започнаха да ме гледат странно. Изведнъж по мегафона извикаха моето име. Знаех за какво ме викат. Щяха да ме накажат, те никога не пропускаха тази възможност. Не ми пукаше, бях си отмъстил. Дори не се попитах как стана това, а се запътих към кабинета на директора под любопитните погледи на всички. Влязох в кабинета и видях там не само директора, а и майка ми заедно с един непознат човек.
- Седни, Дан! - каза директорът.
Учудих се. Той никога не ме наричаше с малкото ми име. Какво ли се бе случило? Седнах и зачаках. Майка ми се изправи и дойде до мен.
- Дан, момчето ми трябва да знаеш нещо - каза тя. - Ти си необикновен. Ти си магьосник. Но не това е най - важното. Има още нещо. Ние с Майк, човекът които винаги си смятал за баща, не сме ти истинските родители.
Стоях изумен. Исках да кажа много неща, но само едно излезе от устата ми:
- А, какво е станало с тях.
- Момчето ми трябва да знаеш, че и твоите родители бяха магьосници, добри магьосници. Но имаше един много лош. Казваше се Волдемор. Твоите родители се борели с него. Но той бил по-силен. Една вечер се промъкнал в къщата им и ги... убил ги. Този човек тук е най-близкия приятел на родителите ти , а също така и твои кръстник. Името му е Едуард Потър.
Без да осъзнавам какво правя станах и прегърнах кръстника си. Сълзи се стичаха по очите ми. Хората, които са ме отгледали не ми бяха родители. Истинските ми родители бяха загинали. Една единствена мисъл ме утешаваше. Аз бях магьосник. Не вярвах и затова попитах.
- А, откъде да знам, че има истински магьосници. Докажете ми.
Едуард стана и извади магическата си пръчка. Замахна с нея и каза някакви думи, които не разбрах. От върха на пръчката се появиха цял орляк птичета. Още едно замахване и те изчезнаха.
- Сега вярваш ли? - попита Едуард.
Кимнах. Той ме хвана за ръка и ме потупа по рамото.
- Дан, ти си истински магьосник. Ако искаш да учиш в училище за вълшебство и магия може да дойдеш с мен аз ще ти помагам. Ако не искаш можеш да останеш при хората, които са те отгледали ще те разбера.
- Искам да тръгна с теб - каза твърдо аз.
- Добре. Прибери се и си приготви багажа. Ще дойда да те взема утре.
Тръгнах към къщи. Много мисли ми се въртяха из главата. Прибрах се и се качих в моята стая. Започнах да приготвям куфарите си. Легнах на леглото и неусетно заспах.
